Такъв забавен подкаст слушах наскоро; заглавието играе с признанието, че си хомосексуален. Двете водещи обясняваха колко е трудно в някои места на фундаменталистка Америка да се разкриеш като невярващ - родителите са огорчени, общността те маргинализира, колегите почват да се съмняват в теб. Всъщност не е много по-лесно днес в България да кажеш публично, че не си православен, макар причините да са съвсем други. Помислете, възможен ли е политик у нас - от Добри Джуров до Георги Близнашки - когото да не видим със свещ в църквата да подлага глава за поръсване със светена вода? Костов правеше интимни жестове на вярата, които веднага се популяризираха от медиите, Симеон Сакскобурггота църквата споменаваше в молитвите като Негово Величество, а г-н Борисов, най-умел и тук в публичното вярване, обича нежно да нарича божеството „Началника". Но тази работа не касае само властта, става дума за културен код: да вярваш е въпрос не на метафизика, а на приличие. На българщина.